вторник, 22 юли 2008 г.

МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ


Боката беше бригадир в ученическа археологическа група, която правеше разкопки край град Несебър. За работа учениците минаваха покрай тясна пясъчна ивица, с извадени няколко рибарски лодки, завързани на колове забити в пясъка. Боката забеляза, че в една от лодките греблата не бяха прибрани, стояха си на дъното и го примамваха да изтика лодката и погребе, като истински моряк. Ала не се решаваше. Ми ако го хване собственика на лодката може не само бой да яде, ами и от бригадата да го изгонят...

Една вечер, нещо го засърбя под лъжичката. Луната светеше като запален рожетор и сипеше сребро в училишната стая, дето спяха бригадирите. Боката се въртеше в леглото, а пред очите му все лодката с греблата. Не издържа, облече сe и излезе на пръсти. Лодката си стоеше на своето си място, греблата и те си бяха там. Отвърза я от забития кол и с доста усилия я избута във водата. Скочи в нея, сложи греблата на колчетата и загреба. Леле каква радост, каква красота. Морето гладко като стъкло и греблата пляскаха във водата като криле на гларус. Но Боката се радваше повече на това, че локата послушна отиваше на там на където я насочваше той, като истински рибар,ту с едното, ту с другото гребло... Бавно брегът се отдалечи и светлините на уличните лампи избледняха, заприличаха на запалени свещи...Боката почувства, че ръцете му се уморяват и реши да почини. Прибра греблата, отиде до кърмата и легна на пейката. Отгоре замигаха светкащите очи на звездите и той не можеше да откъсне поглед от тях. Дори се замечта да има една такава лодка... Ще направи с шпертплат един покрив на бака, той е виждал такива колибки на други лодки в които се напъхват рибарите, когато вали дъжд и си е намислил като върже лодката на пристъна да си спи там, лятно времe, като в своя си къща. Лодката ще се полюшва и Боката ще си мисли, че е в люлка, а майка му е в кухнята и приготвя палачинки...

Колко време си разговаряше със звездите той не разбра, но като погледна към брега не го видя. Далече, далече мъждукаха светлинките на стария град. Разбра, че се е отдалечил доста навътре в морето. Усети как сърцето му затуптя ускорено, челото му се покри с капчици пот. Бързо грабна греблата, обърна лодката към светлините и лудо загреба. Раз, два, раз, два... А пустите светлини все бягат, сякаш ги плаши с плясъка на греблата. Пък и защо ли лодката се накланя ту на едната ту на другата страна... Аха, появили са се по тлъсти заоблени вълни без зайтчета по гребена им. Чак сега ги забеляза той тия вълни...

Младото момче сериозно се беше изплашило и въпреки, че ръцете го заболяха не спираше да гребе. Погледа му се вторачваше на север, дето беше Несебър и си мислише дали се приближава или стои на едно място. Ама как да разбере...Усети, че дланите му овлажняват и щипят, като рана полята с йод. Доближи ги до очите си и разбра - пришки са се ракъсали и е потекло кръв. Стисна зъби от болка и продължи да гребе.Раз, два, раз, два... Няма да се даде Боката на морето! Има още сили... ще се върне на брега... Иначе... ами майка му... татко му... горките. Пъдеше тия мисли от главата си... и дърпаше веслата... раз, два, раз, два...

В един момент Боката очуден вдигна глава. Звездите ги нямаше, а на тяхно място се бе ширнала бледа синкава светлина и той разбра,че идва утрото.Тутакси се обърна към града, видя назъбения бряг и yчуден на себе си извика:

-Ухааа...- Изпита усещане за нещо спечелено, за нещо настигнато... Така беше и през миналата година, когато се къпеше на плажа в Бургас, дето имаше стар железен пристaн. Беше се отделил на не повече от 20-30 метра от мостика, плувше към желязната стълба, а вълните все го издърпваха и той оставаше на едно място.Тогава почуства, че отмалява, без да иска погълна вода и се задави, чудеше се какво да направи.Не го завладя страх, защото знаеше, извика ли поне десет плувци ще заплуват да го спасят. Да ама щеше да стане за смях на курортистите накачулени по перилата, дето се смееха и закачаха. Бая време се бори с вълната, накрая се хвана за стълбата и се изтегли на цимента. В този миг стомаха му се надигна и той повърна солената вода, дето беше глътнал. Никой не го забеляза...

С това обзело го, тогава, ободряващо усещане, Боката сега забрави болката в ръцете и загреба още по-бързо. Вече забелязваше как брега големее, очертанията му станаха по-релефни и той разбра, че се връща на същото място, от където тръгна. Когато съвсем се доближи до скалите, забеляза, че там стои висок мъж с ръце в джобовете. Явно беше собственика на лодката, защото толкова рано никой не отиваше да се къпе. Боката спря да гребе. Чудеше се как може да избяга. Човека забеляза колебанието му, направи фуния с ръцете си и високо извика:

-Хей, момче, не се страхувай! Няма да те бия... Само ще ми помогнеш да измъкнем лодката. Нищо лошо не си направил...

За миг Боката се поколеба, но после се реши и загреба към брега. Няколко минути и носа на лодката заскърца на пясъка. Боката скочи на брега и побегна, ала човека го хвана за ръката и намръщен му каза:

-Те, това вече е кофти. Нали трябва да измъкнем лодката, сам не мога.

Боката го гледаше уплашен, вдигнал ръка над главата си, за да се предпази от евентуален удар. Но удари не последваха. Непознатия пусна ръката му и кротко каза:

-Иди от другата страна...така, хайде... раз, двааа!

Криво ляво издърпаха лодката. Човека запали цигара и погледа му се спря на окървавените длани на момчето. С тих съчуствен глас, сякаш му беше съученик, заговори, пускайки кълбета дим:

-Ти, момче, си бил пред голяма беда. Господ те е предпазил... Как тъй без да познаваш морето си се юрнал в наго... Виждам, че ти го харесваш и сигурно искаш да станеш моряк, ама то тъй не става. Теб те е грабнала мъртвата вълна и за малко да те закара на Босфора, ако до тогава не излезе буря. Ама, че хлапашка работа... Смелчага си, не си се предал... Сега като отидеш в бригадата, нали си от тия, учениците, дето разкопават, ще помолиш готвача да ти даде едно парцалче с олио да си намажеш ръцете... Преди да тръгнеш понакисни ги в морската вода... Хайде, върви и друг път сам в морето да не ходиш.

Боката си тръгна щаслив, че всичко завърши добре, без удавяне и бой, но си науми да пита за тая мъртва вълна от къде иде и как се побеждава.

край.

На поляната

Често се застоявам на бaлкона на моето жилище загледан в затревената площ отпред. Просто очите ми се отморяват, усещам хладина по тялото си сякaш съм слязал там и се излежавам на мекия зелен губер. На поляната често играят дечурлиги, гонят се и ритат топка. Весела и мила е гледката... Ето и днес се загледах по двама малчугана. Виждам как по-големия рита футбулната топка, тя лети, лети нагоре и двамата тичат по нея. Баткото все изпреварва брачето си, а то подскача, препъва се и тъкмо да докопа топката тя лети на горе от шута на баткото. То изглежда не се сърди, защото пак тича, ръкомаха с ръчички, препъва се и... се смее, смее сякаш на себе си... Изведнаж ме завладява някакво недоволство и аз примигвам очуден. Защо ли е така? Ах, да... сърдя се, че баткото, не дава на брачето си да ритне и то топката. От устните ми се отронва упрек: Ми, дай и на малкия да ритне, бе! Досмешава ме, защото тутакси осъзнавам, че говоря на себе си... Ала ядът ми не ми минава. Малкото братче е така мило със своитe боси крачета,така настойчиво търчи по токата, а баткото хич не се сещта да му я даде, поне ведънъж да я ритне. Отново топката лети към края на зелената трева. Двете деца пак тичат и пак баткото достига пръв токата... Казвам си: Боже, защо баткото не зарадва брачето си? Нали вижда как то тича по топката... Нали сам изпитва удоволствие, като запрати топката далече, далече... Защо сaмо той да има това удоволствие? Нима от толкова малки обичаме само себе си? А като порастнем? Та това е...

А малчуганите все тичат ли тичат. Малкия все не може да достигне пръв топката, но му е така весело, така занимателно и гледа батко си с мили весели очички как ще ритне топката високо, високо...

В този миг ме изпълни една безкрайна радост, топлина се разля в гардите ми, а зелената морава се заля от топла, мека светлина... Един тих и съчуствен глас ми нашепна: "Та това е игра. А детската игра е винаги от БОГА"! Засмях се щаслив.

край.